Ролята: фрагменти от един тревожен сън

Първо действие: кастингът

Дали не съм един от тези безработни актьори, които ходят от едно прослушване на друго само, за да вземат роля? Каквато и да е роля. Не мечтаната от мен роля, не онази, която наистина искам да играя, а просто да имам роля. Да бъда някой. Да обясня какво правя на сцената . . . това е много важно в началото. След това трябва да убедя някой, че съм нужна за успешното протичане на постановката. Моята роля е важна- това трябва да мислят околните. Страхувам се, че ако другите актьори разберат, че пиесата може и без мен, те вече няма да ме приемат, уважават или виждат като значима?

Второ действие: сценарият

Вземат ме да играя роля. Не онази, която аз искам, но все пак роля, която всички смятат за добра. Дават ми сценария. Има точен списък с нещата, които трябва да изиграя. Само тях и нищо друго. Импровизирам ли - съм вън от пиесата. Думите ми са написани - онези, които са подходящи за моята роля. Всичко друго е забранено. Сега остава да науча сценария, и да репетирам, репетирам, докато не убедя себе си, както правят добрите актьори, че моите собствени думи, а не тези от сценария, се леят от устата ми.

Трето действие: Репетициите - голямото преструване

Излизам на сцената, за да изиграя ролята си и тя е единствената, която мога да играя. В противен случай другите актьори се объркват. В един момент ми доскучава. Омръзва ми да повтарям и правя все едно и също. Казвам си – „това е репетиция, ще опитам да импровизирам”. Просто опит да изпробвам чувството за хумор на останалите актьори. Неуспешно! Те са прекалено сериозни и навлезли в ролите си, за да реагират на  неочаквани думи или действия. Всички спряха да играят и ме погледнаха осъдително. Бях нарушила сценария. Знам, че за да задържа ролята  трябва да следвам сценария. Репетирам я през цялото време. Може би в началото се изморявах лесно, тъй като дори не харесвам тази роля. Но после свикнах. Осъвършенствах я и вече се чувствам удобно в нея. Усещам героя.

Четвърто действие: Голямата премиера - когато ми липсваше „Аз”

Днес бе премиерата на представлението. Изиграх ролята си. Бях безупречна. Чувствах, че това съм аз. Всъщност съм репетирала тази роля толкова пъти, че дори ми е трудно да усетя онова, което наричам  „аз”. Всички аплодираха и шоуто имаше страхотен успех. Ето го моят бляскав момент. Всички хвалеха, казваха браво, усмихваха се и изглеждаха доволни. След няколко мига, завесите се спуснаха и светлините угаснаха. Актьорите се поздравиха един друг и се отправиха към гримьорните си. Отидох да сваля грима си. Почувствах се объркана. Защо усещам празнота? Защо не съм доволна? Другите актьори ми казаха, че съм страхотна. Публиката ме аплодира бурно, получих и голям букет цветя. Какво не е наред? . . . Питах се всичко това докато бавно изтривах грима си, сякаш свалях нечия чужда кожа от себе си. Погледнах се в огледалото и видях чистото си лице. Усмихнах се. Ето как изглеждаше то. Истинското ми лице! Толкова бях свикнала да бъда в ролята, че бях забравила собственият си образ. Никой не беше там, за да ме види и да ми каже браво, да аплодира или да ми даде цветя, . . . но аз усетих как празнотата изчезна и се почувствах щастлива. Може би това ми е липсвало през цялото време в тази постановка . . . липсвало ми е моето „Аз”. В началото толкова исках да намеря роля, като всички други актьори и за момент забравих, че най-важната ми роля не е точно роля . . .

Последно действие: Събуждане - сутрешна светлина

Събудих се рано тази сутрин. Тази нощ видях тревожен сън. Сънувах, че съм актьор, който се опитва да вмести себе си в нечия пиеса. Какъв стресиращ сън беше това! В него нямах собствени мисли - всичко беше сценарий. Нямаше импровизации и смяна на роли, липсваше естественост. Всичко беше нагласено. Най-лошото . . . в този сън нямаше моето „Аз”. „Аз” беше просто част от нечия пиеса. Слава Богу!  Събудих се и мога да видя . . .